Lost in Plovdiv

Някои вечери не се измерват с часовници, а с вкусове, аромати, емоции.
С текстурата на ръчно месено тесто, с шума на вилица, която среща порцелан, с глътка вино, която разхлабва възела в гърдите ти.
Това е разказ за пет вечери в любимия ми Пловдив.
Пет маси. Пет двойки. Пет истории за любовта.
А може би – пет начина, по които животът казва „вкуси ме“.

1. Osteria Rosmarino: Ръцете ѝ миришеха на розмарин

Седяха един срещу друг и говореха през храната. Тя – къдрава коса, риза с ръкави, леко набрани около китките. Той – глас, от който разцъфваха градини.
Пицата – Горгонзола и саламе, черна и дръзка - се точеше между тях като нишка на доверие. Тя се хранеше лакомо с ръце. Той бавно отпиваше.

Когато дойдоха скаридите с чери домати, бренди и каперси,той я попита:
– Какво искаш най-много сега?
– Да имам ресторант. Малък. Да късам розмарин сутрин и да готвя за хората като теб.
– Като мен?
– Хора, които слушат с очи.

Тя миришеше на розмарин. И на нещо, което не беше готова да признае.
Пастата с телешко рагу я накара да затвори очи.
– Виждаш ли? – каза той. – Това е молитва без думи.

2. Мемори: Ягоди с въздишка

Той носеше яркожълта риза. Тя – червило с цвят на нар.
Бяха на втора среща в градината на Мемори, където светлината падаше меко, а виното се държеше като стар приятел.

Салатата с ягоди и моцарела ги усмихна още преди първата хапка.
– Аз познавам сезоните по обувките, които ми се носят – каза тя.
– А аз – по вкуса на доматите – отвърна той.

Следваха Балканска салата, кюфтенца от кино с пармезан за предястие, риба тон с тиква и джинджифил – всичко идваше навреме, като добре написана сцена.
– Имам усещането, че те познавам от място, което още не съществува – прошепна тя.
– Възможно е. Някои хора се срещат първо в мечтите.

Тортата с ягодово маскарпоне и шоколадов ганаш беше последната реплика.
На тръгване той ѝ подаде ръка като на танц.
Тя я хвана, със същата лекота, с която се хваща сладолед в топъл ден – с усмивка и малко страх, че ще се разтопи.

3. Театъра: Жената с ръкавиците и мъжът, който пишеше пиеси

Градината на Драматичния театър беше скрита във вътрешния двор, тиха, почти измислена.
Тя носеше дантелени ръкавици. Не ги свали по време на салатата, нито когато се опита да разреже езика в масло.

Той беше драматург. Познаваше болката в паузите.
– Защо носиш ръкавици?
– За да не оставям следи.
– Аз пък живея заради тях.

Той разказваше за първата си пиеса, за провала ѝ, за успеха след това. Тя кимаше, сякаш вече знаеше.
Виното между тях се държеше като стар приятел.

Когато тя го целуна на излизане – леко, почти като бележка под линия – той прошепна:
– Това ще го напиша.

4. Миконос: Обещанието

В ресторанта миришеше на море, въпреки че морето беше далеч.
Тя пристигна с телефон, който не спираше да присветва. Той беше тих, със сребристи слепоочия и риза в цвета на мастика.

Поръчаха изобилие – свежи салати, калмари с екзотичен сос, риба, суши, десерти.. и много вино.
– Искам да запомня тази вечер – каза тя. – Ако някога забравя защо сме заедно.
Той се усмихна.
– Ще ти я разкажа. Всеки път по различен начин.

Храната се топеше между тях. Ароматът на трюфел се задържаше върху небцето, като думи, които още не си изрекъл.
Той ѝ хвана ръката.
– Обещай, че когато остареем, пак ще ме каниш на вечеря.
– Ще те каня. И ще ти разказвам същите истории, а ти пак ше се смееш, все едно ги чуваш за първи път.

5. Златната круша: История, която се предава през масата

Настаниха ги до стената, където висеше снимка от 1929. Те бяха нова двойка – онзи етап, в който още се смеет силно и се гледат в очите.

Салатите дойдоха цветни, обилни, като обещания. Тя говореше за пътуване до Лисабон, той – за това как не знае как се приготвя ориз.
– Тогава нека ядем, без да можем да го сготвим – смя се тя.

Шишчетата от скариди дойдоха с императорски ориз и имаха вкус на съвършенство.
Свинското филе беше меко, със круши и сос, който се задържа на езика като песен.

– Тук има история – каза той, сочейки снимката.
– Да – каза тя. – Но най-хубавото е, че някой още я разказва.

Финал: Пет вечери, пет любовни истории... и още една

Нито една от тези вечери не беше моя. Или пък бяха всички.

Понякога, когато седна на маса с чаша вино, усещам как сенките на тези вечери се плъзгат по покривката като прошепнати на вятъра тайни.

Пловдив ги пази.
По улиците, които свързват ресторантите като бродерия.
По стъклото на чаша, отпито точно докъдето стига желанието.

И някой ден ще дойде шеста вечеря.
Може би с него. Може би с теб.
И ще дойде онова усещане, че някъде някой си спомня вкуса на любовта, точно както си го спомняш ти сега.

Текст и снимки: Стела Мантарева