През 60-те и 70-те години Пловдив бил център и столица на монументалното изкуство в България

 

Текст и снимки: Теодор Караколев

Монументалното изкуство от социалистическия период е навсякъде около нас в центъра на Пловдив. На родна почва то се развива най-широко към края на 50-те години на XX век. Големи стенописни или други ансамбли, разбира се, има и в по-ранни периоди. Мозайки, както в Пловдив отлично знаем, има още от римско време. Стенописи също, макар и да нямаме много запазени такива. Това продължава и през Средновековието и Възраждането, най-вече в църквите. След Освобождението големи ансамбли продължават да се правят предимно в религиозните сгради. Стенописи, стъклописи, мозайки в сградите от 1878 година до комунистическия режим са рядкост.

След 9 септември пропагандата става много важен инструмент на властта. В първите години, обаче, се акцентира върху архитектурата – в мощните еклектични „сталинистки“ сгради с препратки към Рененсанса и Барока няма много място за монументално изкуство. Това става чак след известния Априлски пленум от 1956 година, когато и идеята за синтез на изкуствата добива най-голяма сила.

Случайно или не, но тъкмо в края на 50-те и най-вече през 60-те години се разгръща вълната пловдивски художници, известни като „Пловдивската петорка“ – Йоан Левиев, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Христо Стефанов и Георги Божилов.  Но не трябва да пренебрегваме монументалното изкуство само до тях, тъй като в този период творят още имена като Димитър Мицев, Иван Кирков, Анастасия Кметова и други. Работите на всички, по аргументирано изказано мнение на изкуствоведи на периода, като Татяна Димитрова, правят Пловдив център на развитието на монументалното изкуство в България.

Творчеството им обогатява най-различни сгради по разнообразни начини. Понякога това са фигурални композиции по фасадите, понякога – абстрактни, понякога са стъклописи, друг път – стенописи, често се срещат и сграфито творби на калкани, получени от неравномерното градоустройство, предимно в Стария град.

Работата „Орфей и Евридика“ на фасадата на жилищния блок до спирката на Ректората на Пловдивския университет  е един от показателните примери за архитектурата след Априлския пленум, когато за кратко у нас идеите за изчистената модерна архитектура, прави линии и обеми от 30-те години се завръщат.

Друга интересна и често пропускана работа е отново на Анастасия Кметова. Тя може да се види на фасадата на Първа поликлиника. Самият проект е от 1973 година. „Слънцето“ на сградата, което се намира непосредствено до археологическите разкопки до Понеделник пазара, се нуждае единствено от известно почистване.

При разходката си не бива да бива да пропускаме и две творби на Йоан Левиев, които за съжаление не са в толкова добро състояние. Едната е стъклописът в Централна поща, а другата – мозайката на входа на Партийния дом.

В нея са представени шест фигури, типични здрави Йоанлевиевски тела. Проектът е от 1968 година, но изпълнението е в следващите години, самата сграда е открита през 1970-а. Темата и иконографията е типична за по-политическото изкуство: строителство, петолъчки, наука, всички заедно за развитие на едно по-добро общество.

В интериора на Партийния дом има и множество други творби – стъклописи (витраж, стъклобетон) от Енчо Пиронков и Христо Стефанов, както и други. Най-известната на всички, вероятно е стенописът „Културата на Пловдив през вековете“ от Димитър Киров. Тя се намира зад стълбището, което свързва партерния етаж с втория – откъдето се влиза за балкона на Концертна зала и където преди време към площада имаше кафене, офиси на Операта и централата на БТА. В момента тази част от сградата е затворена.

Друг културен център също е известен и до днес с голяма монументална творба – стълбището на Драматичния театър е украсено със стенопис на Йоан Левиев от 1987 година. Отново темата е Пловдив и културата. Погледът е към Главната улица и Стария град, виждаме популярни пловдивски фигури и сгради, както и някои любопитни „забележки“ – например пушещите комини, кото образуват черен дъждовен облак.

За следващ материал оставаме разходка из Старинен Пловдив, както и извън централната градска част. В някои случаи творбите там са са в добро състояние, а други не са известни или са неглижирани от собствениците им.