Оформянето на тази площ от Града под тепетата започва преди малко повече от век. Тогава се наблюдава голямо струпване на бежанци от Одринска и Беломорска Тракия и западните покрайнини, които се заселват в южната част на Пловдив.
Първоначално цялото място било много неугледно и създавало впечатление за голяма бедност на обитаващите го. Нямало почти никакви прилични условия, а по-голямата част от постройките били незаконни и паянтови, издигнати набързо, колкото да подслонят хората.
Повечето жители на квартала по онова време работели във фабриката за тухли и керемиди на Павел Калпакчиев или в складовете за тютюн. Тухларната била най-голямото предприятие не само в града, но и в страната и според местната история повечето къщи са строени с материали оттам. Директна жп линия, успоредна на днешния булевард Македония, свързвала завода с централната жп гара.
Собственикът дарява средства и тухли и за издигане на най-голямата църква в квартала – храм Света Троица. В началото на XIX в. към църквата е организирано първото православно неделно училище за малки и големи в Пловдив. През 2006 г. в него вероучение учат 30 деца и 70 възрастни в няколко групи – за начинаещи и напреднали.
Има няколко тези за произхода на популярното сред местните днес наименование – Кючук Париж. Някои твърдят, че това е заради бунтовния характер на заселниците, който наподобявал настроенията във френската столица; други смятат, че е заради съществувала пред години кръчма с това име, но най-често се споменава оловната кулата до фабрика за сачми в покрайнините, която много наподобявала Айфеловата. По онова време тя била най-високото съоръжение в Пловдив по онези времена и единствената на Балканския полуостров, в която се получават оловни сачми по естествен капков път. Съборена е по време на Демокрацията, но и до днес пловдивчани се гордеят с приликата ѝ.
През 1928 г е построен Бетонният мост, който и до днес е основна връзка на квартала с централната градска част. За направата му отново били използвани материали от тухларната и по това време пътят след моста се наричал Калпакчиево шосе. В момента покрай бъдещия пробив около Централна гара съдбата му е малко неясна, но вече повече от половин век той също е един от символите на тази част на града.
След 1944 г. работническият квартал на Пловдив започва полека да се модернизира, сградите се електрифицират и на мястото на едно- и двуетажните постройки започват да се издигат панелни блокове. Днес това е една от най-гъстонаселените зони под тепетата и по данни от 2019-а година я населяват над 80 000 души. Границите постоянно се разрастват и днес тук се заселват множество хора от района на Кърджали и Родопите.
Все още си остава една от най-колоритните махали и постоянно търпи закачки за жителите ѝ и техния буен нрав.
