Счита се, че празникът “Успение на Пресветата Богородица” е установен от Апостолите, а най-старото място, свързано с култа към Божията майка, е храмът “Успение Богородично” в Йерусалим. Той е издигнат през IV век върху мястото, където според преданието е било положено тялото ѝ в Гетсиманската градина.
В Пловдив, между двата хълма Джамбаз тепе и Таксим тепе още през Средновековието, е имало красива и величествена църква, сочат документи, запазени и до днес. На това място сега се извисява катедралният храм на град Пловдив, който е посветен на Богородица. Първите, запазени за него сведения, датират от ІХ – Х в. Никита Хониат, виден византийски интелектуалец, писател и управник на Пловдивската област, описал тази църква така: „със своето великолепие и величие тя буди удивление и почуда във всеки, който я посещавал“. По време на последните възстановителни работи, свързани с обновяването на храма, под олтара била намерена надгробна плоча с надпис на първи ктитор – знатният византиец Амиант.
През 1189 г. в града нахлули кръстоносците от Третия кръстоносен поход и Филипопол бил плячкосан, а красивият му храм ограбен. След тези събития църквата била възобновена като катедрален храм, а около него възникнал манастир и така мястото се превърнало духовно средище. След завладяването на града през 1371 г. манастирът край църквата бил разрушен и напълно унищожен.
През периода на Възраждането от древната и величествена църква нямало и следа. За времето от 1844 до 1845 г. брациговски майстори издигнали нов и голям храм, изцяло съграден от камък. Той представлявал трикорабна псевдобазилика с внушителни размери. Първоначално негов ктитор бил Вълко Теодорович Чалъков (Големия) от 1825 г. до 1841 г., когато и починал, а след това го заместил брат му Стоян Тодорович Чалъков. При него именно била издигната красивата църква. Стоян Чалъков, благодарение на влиянието си пред султана, успял да издейства ферман за построяването ѝ. На северната врата на храма върху малка мраморна плочка, взидана в мраморна рамка на вратата, е издълбан надпис на български, който свидетелства, че строежът на църквата е започнал на 26 април 1844 г. и най-вероятно е завършил през 1845 г. Предполага се, че освещаването е станало в същата 1845 г. при митрополит Никифор на храмовия празник или по-късно в същата година на друг Богородичен празник.
По време на църковно-народните борби за независимост църквата „Св. Богородица” изиграла изключително важна роля. На 25 декември 1859 г., в деня на Рождество Христово, тогавашният Пловдивски митрополит Паисий заедно с поп Златан, председател на храма, отслужили тържествена Света Литургия, за първи път на български език. Това било първото голямо постижение на българите от Пловдив в борбата за църковна независимост. През 1870 г. бил издаден султански ферман за учредяване на българската Екзархия, с което Високата порта официално признала автономията на българската църква, а оттам и на българската нация. През 1872 г. в град Пловдив в катедралния храм бил посрещнат първият пловдивски екзархийски митрополит Панарет. Така в града до 1906 г. съществували две митрополии – гръцка, при старата митрополитска църква „Света Марина”, и българска – при църквата „Света Богородица”.
След Руско-турската освободителна война и Освобождението на България от турско робство при храма била построена и камбанария – през 1881 г., тъй като такава липсвала дотогава, и камбаните на храма били закачени на дърво, намиращо се в двора на църквата. Новата камбанария била вдигната по проект на чешкия инженер и архитект Йосиф Шнитер. Тя била направена над западния вход на катедралата, в стил руски класицизъм. В този си вид се е запазила и до днес. По своята същност представлява голяма триетажна кула, поставена върху четири стълба, свързани помежду си с големи арки, купол на камбанарията и четири камбани. Те били дело на Лазар Велеганов от Банско, който като се преселил в Пловдив построил леярница и отливал камбани.
Църквата е с размери 32 м на 17 м и представлява трикорабна базилика, чиято основна част е разделена на три кораба от два реда колони (дванадесет на брой), завършващи с пищни капители в стил барок и свързани една с друга посредством арки. Поради съществуващите по време на строежа ѝ ограничения за християнските храмове тя няма купол. Иконостасът с размери 14,30 х 3,75 м. е изработен – навярно от майсторите-резбари Димитър и Антон Станишев – в стил ампир, с малобройни, но едри резбовани орнаменти, прикрепени към дървената основа. В резбата преобладават растителни мотиви – рози, грозде, листа, маргарити, венци от дъбови клонки.
През 1952 – 1953 г. по инициатива и с благословението на тогавашния пловдивски митрополит Кирил, по-късно Патриарх Български, църквата „Света Богородица” била изографисана от професорите Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов и Васил Захариев. Заедно с тях работили и други видни пловдивчани като Златю Бояджиев и Димитър Куманов. Благодарение на тяхната съвместна дейност църквата била изографисана с ликовете на видни български дейци, дали своя принос за църковната независимост, като митрополит Методий Кусев, Натанаил Пловдивски, Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски, Екзарх Антим І, Екзарх Йосиф, Авксентий Велешки, епископ Иларион Макариополски и на родолюбивите българи – Драган Цанков, Стефан Богориди, Гавраил Кръстевич, П. Р. Славейков, Тодор Бурмов, Йоаким Груев и др., които заедно с духовенството също посветили живота си за независимостта на българската църква.
В чест на 2000-та годишнина от Рождество Христово храмът е цялостно реставриран и възстановен. В църковния двор са погребани Христо Данов, Йоаким Груев, Стоян Чалъков, пловдивските митрополити Панарет, Натанаил, Максим, Варлаам, Арсений, епископ Неофит Браницкий и паднали за освобождението на Пловдив през 1878 г. руски офицери.
Тя се намира на самия вход за Старинен Пловдив и е една от най-фотографираните църкви в Града под тепетата. Предпочитана е за провеждане на най-различни ритуали, а дворът – дори за отмора след дългите разходки по паветата.
Все още няма добавени коментари.