Преди време ви разказахме за три места, които са били предпочитани от жителите на Града под тепетата за почивка и отмора, а днес колегите от Под тепето се заровиха в архивите и личните истории на Бяла черква, за да припомнят историята на позабравеното родопско летовище.
Преди повече от 100 години пътят до там е бил много по-труден от сега. Но, докато днес разхлаждането в града е сравнително лесно, то тогава е било жизнено важно да се търсят по-спокойни места из планината. И ако стари извори пазят спомени как почти целият град се е изнасял към Родопите в летните пловдивски жеги, то към 1900-ата година бурният живот вече не е позволявал това да се случва толкова масово.
Една от първите вили, която за съжаление не оцелява след пожар, е на Иван Андонов – съратник на Захари Стоянов, виден възрожденец, участвал в Априлското въстание, Съединението и преживял цялото развитие на България до 30-те. Той е и един от създателите на планинския курорт. Заедно със Захари, те посещават манастира, дал името на летовището „Бяла черква“.
Постепенно и други видни пловдивчани построяват своите летни къщи там. Сред тях е родът на на Обрейкови, създателите на съвременния пловдивски панаир, Възторжени слова за красивата природа се пишат още преди повече от сто години. Около 1906 година съществува идеята за оформянето на мястото като официално летовище. След войните патетични разкази в пресата популяризират „Бела черква“. „Идете в Бяла черква, това е най-доброто, което мога да ви пожелая“, пише видният пловдивски историк и общественик д-р Александър Пеев преди век.
Курортът е „възпят“ и от създателя на Пловдивското певческо дружество Ангел Букорещлиев. Във вестникарска дописка той споделя възторга от красотите на летовището. Но добавя, че пътят до там ще ви накара да проклинате деня, в който сте се родили – „ако искате да стигнете благополучно, трябва да тръгнете с аероплан.“ Не спестява също и критиките си към окаяното състояние на манастира и фурната, която функционира само, когато летовници я управляват и запалят.
След неговия разказ през 1921 г. ситуацията се подобрява и самият манастир се развива и достроява. За съжаление второто крило не е завършено поради смъртта на тогавашния митрополит и съответно пренасочване на средствата.
В годините между двете световни войни Бяла черква се развива най-усилено. През 1938 година за нея вече се пише като един от най-уредените в страната. През септември 1940 година почиващите там посрещат новината за Крайовската спогодба и връщането на Южна Добруджа в пределите на България. Само Обрейкови са имали радио тогава, когато са чули за новината, цяла нощ са пирували на поляната
След 9 септември историята на курорта продължава, макар и по друг път. Вили са отнемат от оригиналните собственици, други се запазват, трети променят своя вид. Най-доброто развитие е, че заради военна база, пътят е качествено асфалтиран. Днес той отново е част от градския живот – или символ на опита за бягство от него. Вили там имат бивши кметове, къща поддържа и пловдивската Адвокатска колегия.
Към днешна дата природата не се е променила много. Курортът обаче е различен. Тогава е имало няколко магазина, няколко кръчми. По-късно, през социализма, когато много от богатите вили са с нови собственици, също на разположение е бил един голям магазин. Днес вече и това го няма. Но пак има живот – редовно семейства ходят и си почиват там и връзката с природата винаги остава там.
Все още няма добавени коментари.